Станах рано сутринта с идея днес да изкача Черни връх. В 10:30 успях да се преборя с множеството желаещи за кабинковия лифт. Около 11 часа слязох от лифта и поех към върха. Времето тук обещаваше прекрасно преживяване, въпреки че малко над Алеко нищо не се виждаше от спускащата се мъгла. Направих първа снимка на 100-тина метра от събореният хотел „Щастливеца” и продължих.
С всеки изминал метър мъглата ставаше все по-гъста, а влагата буквално мокреше лицето ми. Планината гъмжеше от хора и в двете посоки на пътя - пешеходци, скиори и сноубордисти. Група обезумели деца с велосипеди (да, с колела!) бяха на косъм да се разбият отгоре ми, заради слабата видимост. Натрупалата се влака по лицето ми започна да се превръща в скреж. Беше тихо, а температурата постоянно падаше. Отъпканата пътека намаляваше размера си с приближаването на върха. Виждах какво става около мен на не повече от 5-6 метра. Очите ми се умориха от белотата, веждите ми замръзваха, а клепачите ми се слепваха един за друг. Заобикалящите ме хора изчезнаха. Следвах маркировката, но не спирах да мисля, че вървя към нищото. Излезе студен северен вятър. На места имаше преспи над 1.5 метра, съдейки по затрупаните указателни маркировки. Това не ме отказваше. Усещах, че съм близо. В този момент съзрях пред мен метеорологичната станция на Черни връх. Около нея имаше няколко туристи, които се приготвяха да тръгнат. Скрих се на завет пред станцията, за да почина няколко минути от тежкия път. Много добре ми подейства чая и сандвичите, които носех от вкъщи.Исках да снимам антените, монтирани отгоре на сградата, но уви. Изобщо не се виждаха, а стоях точно под тях! Успях да щракна тази обледена камбана и няколко умрели от студ скални блока.
На връщане срещнах две възрастни дами, изгубили пътя в мъглата. След около километър към нашата група се включиха двама уплашени от времето скиори. Нищо не се виждаше. Маркировъчните стълбове са разположени на 20 метра един от друг, но намирайки се до един от тях беше трудно да се съзре следващия го по пътя. Вървяхме в нишка през около метър един от друг и постоянно си говорехме, за да не се изгубим. Цялата ни група благополучно стигна до Алеко и там се разделихме.Независимо, че не успях да снимам достатъчно, се прибрах в София щастлив от преживяното. Скоро няма да забравя този ден.
No comments:
Post a Comment